За много хора наличието на малко бебе означава крепостничество, нарушавано от време на време след четиридесетия ден от разходки до близкия парк или някое кафе. Идеята за евентуално пътуване с въздишка се отхвърля като еретична мисъл. Имаме ли основания, щом сме с бебе, да се откажем от своите нужди и желания?

Моят отговор е категорично отрицателен. Когато се роди Румен, нямахме кола, но на няколко пъти пътувахме до София с приятели заради нуждата от прегледи при различни специалисти. Тогава разбрах, че децата като цяло обичат да пътуват. Дори се наложи да поживеем у една приятелка, за да може всеки ден да сме на рехабилитация. И тази промяна Румен понесе чудесно. Вероятно му помагаше това, че беше с мама и нейното мляко, а това му създаваше позната атмосфера. На около годинка пътуваше вече и с автобус, а малко след това – и с влак. Без проблеми.

Когато купихме колата, и двамата с баща му се отдадохме на страстта си да обикаляме из различни кътчета от България. Седнал в своето столче, Румен се забавляваше не по-малко от нас.

Тази година семейството ни се сдоби с нов член. Явор понесе прекрасно още първото си пътешествие от Родилното отделение в Дупница до вкъщи. Пътуването определено му е по вкуса, затова ние не се отказахме от обичайните си летни обиколки по време на отпуска на Стефан и планирахме пътуване из Родопите. Единственото ни изискване беше да намерим места за спане с топла вода. Храната на малкия беше винаги налице, а ние винаги можехме да минем и с някоя филия.

И така, на 16. август, вторник, потеглихме за летовището „Свети Константин”, място, което се намира между Пещера и Батак. Според картата можехме да минем през Юндола, след това да продължим през Велинград, Костандово и Дорково и да стигнем до летовището. След Дорково видяхме отбивка за крепостта Цепина – отбелязахме си я като евентуална цел. След като пътувахме дълго из гората по път с криволичещи завои, стигнахме до...една бариера. Наблизо имаше сграда, човекът в нея ни обясни, че след бариерата следва трикилометров черен път, неподходящ за нашия опел. Затова трябвало да се върнем и да обиколим през язовир Батак, за да стигнем до целта си. Заради три километра трябваше да изминем повече от десет пъти повече.

Вече беше станало топло и наближаваше обяд, тръгнахме по пътя надолу и спонтанно решихме да посетим Цепина – така или иначе закъсняхме, нека поне видим място, което иначе ще пропуснем. С колата стигнахме до хижата, хапнахме, сложих Явор в слинга...и поехме. Пътят не беше дълъг и въпреки че беше топло, беше приятно да се изкачваме и да се радваме на панорамната гледка надолу. Много странно и вълнуващо е чувството, че стъпваш върху история.

След като пообиколихме, поехме надолу. Близо до хижата срещнахме жена от близкото село, която истински се впечатли, че сме се разходили догоре с децата.

Тръгнахме обратно, обиколихме язовир Батак – наистина, когато човек види за първи път тази огромна вода, заобиколена от дървета, не може да не се прехласне. Следвайки табелите, стигнахме до летовището, което, макар да ни беше непознато до този момент, се оказа красиво място – чудесни малки къщички, бунгала, сравнително малко хотели, много красиви и високи иглолистни гори. След като си се пържил след горещината в града, спането на подобно място е истински балсам за тялото.

На следващия ден, след сутрешното кафе, поехме към Батак. Освен Църквата-костница, голямо впечатление ни направи Етнографския музей. Градчето се оказа доста приятно, сред много красива природа. На връщане спряхме и отидохме до брега на язовира – отблизо водата беше доста мътна и беше пълно с водорасли. Срещнахме доста рибари.

Вечерта се засякохме в станцията с две семейства от Търново, които плануваха на следващия ден да отидат до пещерата Снежанка. Решихме, че никак не е лоша идея и ние да я посетим. Наши познати ни разубеждаваха, защото от паркинга до пещерата имало едно изкачване, „1000 крачки за здраве”, което ще е трудно за четиригодишния Румен и за бебето. Ние решихме да пробваме.

Оказа се, че въпросните 800 метра не са никакъв проблем за нашия батко. А Явор така чудесно заспа в слинга, та ние не усетихме, че има бебе с нас.

И за мен, и за Румен, това беше първата пещера, която посещаваме. Снежанка е изключително красиво място, с много сталактити, сталагмити, сталактони. Нейните 8 градуса постоянна температура не ни се сториха страшни. Излязохме като омагьосани.

На връщане минахме през Пещера и спряхме в една малка турска сладкарничка, хапнахме пасти и пихме кафе. Продължихме към Брацигово. Отправихме се към родната къща на Васил Петлешков, която се оказа затворена за посещения. Съседната сграда, паметник на културата, се рушеше безвъзвратно...Тъжна картинка.

Следващата ни цел беше музеят, където се наложи да нахраня малкия човек – за първи път кърмех в музей, не знам дали друг го е правил преди това, но пък това хранене ми помогна да разгледам след това спокойно музея, без да бързам и без притеснения... След това разгледахме църквата, видяхме Камбанарията, поразходихме се из града и уморени тръгнахме към летовището за последна нощувка там.