Видях, че Фейсбук е родил поредната група – „Не си никакъв мъж, щом не си бил в казарма”. Или нещо от сорта. За последно чух думата „казарма” неотдавна. Преди дни говорехме с баща ми за това, че в детската градина, дори да не иска да спи, детето е длъжно да лежи, докато мине времето за сън. И коментирах колко съм щастлива, че Румен е от спящите деца. Защото аз, на почти 35, имам все още ясен спомен от годините, в които ме караха да си натискам парцалите и да се правя на заспала, а цялото ми същество искаше да се занимава с нещо... Баща ми, разбира се, не подходи с особено разбиране – така е, в детската градина има ред, там е като в казарма...

Преди повече от четири години, докато бях в Родилното - и като бременна, и като родилка – почти 20 дни, коментирах с акушерките, с които бяхме станали вече приятелки, колко неприятно е, че можем да общуваме близките си само на едно прозорче, и то за по няколко минути... И тогава чух, че това си е така, но така е било винаги. Родилното е като казарма. Или като затвор.

Както се вижда, думата не поражда у мен най-приятните асоциации. Съвсем антиносталгично се замислям за казармата и мъжете. И за мъжкото, мъжкарството и каквото там имаме предвид, употребявайки съчетанието „никакъв мъж”, „истински мъж” и прочие. Да, ако сме любители на екшъните, значи сме убедени, че мъжът трябва да е мускулест, здравеняк, да може да стреля, да може да се бие... Каква полза обаче има от такъв човек в мирно време? Каква полза от такъв мъж вкъщи, освен тази, че можеш да се хвалиш, като се появяваш публично с него, поне докато той не започне да се срамува от теб...

Поколения мъже са били в казарма. И са оправяли леглото си, били са зайци със скрити чаршафи, изпълнявали са налудничави задачи, яли са наплюнчени гозби, подчинявали са се, чувствали са се унизени, а след това са си го връщали - като "стари шапки", на изплашените новобранци... Сигурно от митологична гледна точка можем да погледнем на този период като на инициация, на време на преодоляване на препятствия, на преминаване в друга възраст и друг обществен статус. Във време, в което трябвало човекът да се бори с природата и целия враждебен животински свят, вероятно това е било жизнено необходимо. Кому обаче е нужно това днес? Статистиките недвусмислено показват, че българката вече над 50 години ходи на работа, която не се отличава по стрес и натоварване с тази на мъжа, а заедно с това носи основната отговорност за отглеждането на децата и за домакинството. Мъжките задължения в дома, свързани с нуждата от по-голяма физическа сила, постепенно са отпаднали, така че извънработното време на средностатистическия представител на мъжкия пол е заето от висене в кръчмата или пред телевизора и компютъра. Нещо, което се учи и без казарма.

Очевидно е, че в казармата може да си оправяш леглото, но не е задължително да го правиш след това, когато вече излезеш от нея. Тъкмо напротив, в казармата може да разбереш, че ако си физически по-силен, можеш да накараш по-слабите да правят онова, което ти смяташ за недостойно. И можеш да прилагаш този модел вкъщи, върху физически по-слабата жена. Или върху децата.

Има още нещо – защо отговорности на родителите трябва да бъдат носени от институциите? Не е ли родителско задължение да възпитат у сина си качества и навици, които ще му бъдат полезни след време?

Поколения наред сме и онези, които сме преминали пред детските градини. Нека кажа отсега – аз не съм техният най-голям критик – напротив. Румен е ходил и на ясла, и на градина и се е чувствал в огромната част от случаите добре. Научи се да общува с други деца, научи песнички, откри част от интересите си. Получава и много любов, и понякога несправедливи упреци от тези, които го обгрижват. Това му помага да порасне. И все пак. Във време, в което е ценност да си гъвкав, предприемчив, оригинален, отглеждането на конвейр, под строг режим, е отживелица. Не отричам нуждата от правила – такава има и безспорно детето трябва да се научава постепенно, но неотклонно да има свои отговорности, да има своите задължения и да се подготвя за живота в семейството и общността. Но грабването на детето на вратата на детската градина, невключването на родителите в работното ежедневие на децата, липсата на контакт и възможност за взаимодействие между родители и учители, притискането да спиш, когато не ти се спи - всичко това едва ли ще направи децата по-отговорни, по-подредени и по-спокойни. Едва ли ще помогне семейството и обществото да имат обща социализираща цел, общи стратегии за възпитание и обучение.

Поколения жени раждат в не особено различни условия в родилните домове. Зад маската на необходимостта от стерилност (която, между впрочем, е и причината за трудния достъп на родители в ДГ), родилките и бебетата за дни са отделени от света, като за контакт с него им служи едно прозорче. Нормалният ход на живота е променен чрез институциите – в първите си дни не само че част от семейството е разделена принудително от останалите членове, но и майката и бебето са отделени, като функциите, първично заложени да бъдат носени от семейството и миниобщността, са поети от външни хора, на които институционално им е вменено да носят такава отговорност. Психолозите отдавна знаят, че бебето още от утробата си контактува с майка си и останалите си близки. Както и че за него е жизненоважен контактът с майка му още в първите минути след раждането. Вместо това обаче, както и в предишните два случая, се намесват посредници.

За щастие, казармата е в миналото. Надявам се, че постепенно практиките, които напомнят за нея, също ще бъдат история.