Наближава рожденият ден на Румен. Вече обмислям къде ще има празненство, кои ще са поканените, каква украса трябва да има, какво меню, каква торта, какви подаръци…Вече трети път по това време на годината умът ми е зает с този прекрасен ангажимент.

Ние, хората, много държим на собствената си история. Помним дати и цифри, кътаме спомени, записваме ги. Но дори в това си усърдие твърде често сме двулични. Официалната история на рода и семейството ни е успешна, помпозна, величествена. В нея няма падения и разочарования – има светли дати.

Днес пиша за скритата история на моя дом. За света аз имам един син. В сърцето ми обаче има три деца – както видялото белия свят, така и другите две - онова, което трябваше да се роди преди осем месеца, и онова, чието място трябваше все още да е под сърцето ми. Те си отидоха, преди да са успели да известят на света за своето съществуване. Отидоха си, без да съм ги гушнала до гърдите си, без да съм им изпяла песен, без да съм им разказала приказка. Нямат гроб, няма къде да положа цвете като символ на изгубените надежди, на изгубените мечти за бъдещето.

Не искам да забравям двата прекършени живота, покосени още преди да са поникнали над земята. Помня туптенето на сърчицата, помня как макар и за кратко управляваха живота ми, като ми казваха кога да ставам, с какво да се храня, къде да ходя. Помня и тишината и ужаса. И празнотата. И ще помня, докато ме има.