Откакто родих, у мен се затвърди едно убеждение, а именно, че ние, родителите (и особено майките), с раждането се включваме в едно огромно състезание. Поставяме в центъра му не себе си, а току-що родените си отрочета (макар че по презумпция се подразбира, че щом нашите деца са най-добрите, най-умните, най-едрите и т.н., това е поради особените таланти, умения и грижи на родителите). Ние сме, така да се каже, сивите кардинали, управниците в сянка, добрите феи, които бдят за постигането на целта – първото място, златния медал, купата.

Съревнованието започва всъщност по-рано, още докато сме бременни, но става особено актуално с раждането на детето, за да продължи до края на живота ни и да ни оплита в мрежа от лъжи, клюки, злоба и недобронамереност.

“То се роди, не е ли най-красивото на света?” “ Роди се цели 4 кг!”, “А моето пък беше дълго 55 см!” Сравнително безобидните хвалби продължават с непресъхваща интензивност – “първия месец наддаде с 2 килограма!”, “Пораснал е с 5 сантиметра за 20 дни!”, “На два месеца – а вече се обръща сам!”, “И е толкова умен – гледа ме и сякаш ми говори!”, “Току-що ми каза ма-ма, а е само на четири месеца!”

Списанията добре използват тази родителска нагласа. Десетки и стотици от нас вървят постоянно с фотоапарат подръка, за да можем да направим онази снимка, която ще изстреля завалийчето на първата страница на някое издание. Умен ход, добра редакционна политика.

Давам си сметка, че независимо от кариерата на всяка една от нас, децата в огромния брой от случаите са най-добрите ни творения, най-успешното ни начинание, най-голямата ни надежда. И все пак…Аз обичам моето дете не само защото то е красиво, умно, послушно и т.н., аз го обичам и въпреки всичко това, което не е.

Напук на склонността ни да хиперболизираме, нашето субективно усещане за нещата все пак отстъпва на реалността и често, за да я променим, ние предприемаме крути мерки, за да може изоставащото детенце да се издигне напред в класацията.

Защо майките са склонни да дават сок от края на първия месец на бебенцето си въпреки препоръките на огромната част от педиатрите ми обясни моя приятелка, дошла да види четиримесечния Румен. Тя беше искрено учудена, че той все още е само на кърма и ми каза, че е чакала с нетърпение нейните деца (три на брой, да са й живи и здрави) да станат на месец, за да почне да им прави сокче, изцедено през марличка. Така сякаш усещала, че те растат, че нещо се случва.

Мисля си за това колко години от живота ни минават по един и същ начин – колко безумно дълги часове прекарваме в някоя канцелария, колко скучни кафета сме изпили, колко часове пред телевизора сме зяпали безцелно. Рутината ни е обгърнала и всеки ден е като следващия, всяка почивка - като предишната. За невръстното ни бебе обаче 30 дни са много време. То трябва да расте като гъбка, трябва да се променя всеки ден… И то го прави, но по своя начин, със своя темп…

Това, че аз ще дам на мъник, който не е в състояние да ми се противопостави, нещо, за което не е готов, няма да го направи голям. Нито герой. Може само да попречи. Ако сложа боксови ръкавици на мъничките му ръчички, то няма да стане боксьор, а може да усети болка или нещо по-лошо. Ако му облека спортен костюм, то няма да стане спортист, а палячо.

Състезанието обаче продължава. “Вече хапваМЕ с апетит всякакви пюрета, а СМЕ на три месеца!”(дори употребата на 1л., мн. ч. вместо коректното 3л., ед. ч е показателна как ние като Тити Папазов на баскетболен мач викаме до прегракване, скачаме и надуваме бузи, за да може детенцето ни, нашата еманация, да застане начело в една въображаема битка).

Не ме разбирайте погрешно. Чудесно е бебето да се храни добре. Чудесно е ние да му се радваме. Но околният свят рядко се вълнува от нашето бебе и от неговите постижения. Най-много да комплексираме две-три майки по градинките, които с още по-голям хъс да се втурнат да доказват възможностите на собствената си плът и кръв.

Не е важно дали нашето дете на 3м. яде всичко. На тази възраст и само мляко му стига. Важно е и на 3 г., и на 30 г. да се храни пълноценно. Аз искам да изградя у детето си отношение към храната. Може би желанието ми е утопично. Не знам. Ще видим.

Ако някой си мисли, че на едно тримесечно бебе кърмата (АМ) му е омръзнала/о, нека погледне малко по-големите хлапета, яли с такъв възторг рибени пюрета на 4 м., как хрупат само чипс сега. И не им омръзва, ей!

Около третия-четвъртия месец излиза нова състезателна писта – на двигателните умения на мъниците. Като майка, чието дете е било със съмнения за физическо изоставане, по никакъв начин не искам да подценя тази част от детското израстване. Наблюдението на детето има смисъл, доколкото може да ни накара да потърсим специалист в случай на съмнение за проблем. Често обаче не става така. Не приемаме, че има нещо нередно. Та нашето бебе е the best! Познавам майка с луксация, която сложи на 7 м. детенцето си, което не можеше още на седи стабилно, на проходилка, за да се учи да ходи. Отказа консултация с невролог.

Въпреки че в България проходилките не са забранени (има и държави, където са), производителите им (които иначе имат интерес от продажбата им колкото може от по-ранна възраст), изискват детето да е навършило поне 8 м. и да може да седи стабилно. Повечето специалисти не ги препоръчват изобщо. Това, че детето ще може да се движи с проходилката, не значи, че може да ходи. Както успешно метафоризира казуса една майка: “това, че се возиш на кола, не значи, че можеш да шофираш”.

Прохождането е относителният край на един дълъг процес на укрепване на опорно-двигателния апарат на малкия човек. Той се учи да се обръща, да седи, да се изправя, да пълзи и едва тогава е истински готов да ходи. “Е, ама моето дете не пълзеше”, ще кажете вие. Да, така е! А дадохте ли му възможност? Невроложката на Румен държеше той да пропълзи, искаше да го оставям да играе на пода, и не се впечатляваше от това, че се изправя и ходи сам по мебелите от осеммесечна възраст. Защото той трябваше да е наистина готов, за да се чувства добре. Помислете само: възможно е съдбата да ви изтегли много напред, толкова, колкото не сте готови, но ще бъде трудно да наваксате спестения ви път, защото той щеше да ви е дал опит. Милионерите от тотото в повечето случаи безславно похарчват милионите и не след дълго пак живеят стария си живот. Случайните депутати не издържат дълго в политиката. Директорите-парашутисти си отиват заедно с благодетеля си.

Няма нужда да разказвам повече – независимо дали ще го определим като бойно поле или като лекоатлитическа писта, състезанието на децата ни продължава – колко зъбчета има, кога е проговорило, кога е казало първото стихче, колко кръжока посещава, и още, и още…

Все още ли мислите, че не сте амбициозни родители, които решават собствените си проблеми и се справят със собствените и комплекси чрез най-милото си? Признавам си, на мен ми се случва да го правя.

Нашето дете не заслужава да е заложник в подобни битки. То е съвършено по свой начин, най-добро по свой начин, най-красиво по свой начин. Има нужда от нас, нашата прегръдка, нашите думи и нашата любов. За да покаже след години, че в нещо е най-добро. И ако не е най-добрият съдов хирург, световноизвестен певец или министър-председател, ще е най-добрият син или дъщеря, а ако е така, ще бъде най-прекрасният родител на своите деца J

П.П. Използвах заглавието на една книжка, четена от мен преди доста години, защото ми се стори подходящо. Идеята там беше различна, но има и нещо общо – желанието да дадем на малкия човек живот, пълен с мир и любов.